freepik__surreal-and-dreamlike-double-exposure-side-profile__89577

ПреТворение

Аз съм повече от тъмнината, която ми се случи.
Аз имам слънце зад кожата си.
Аз светя.
Аз ходя като светлина.
Аз се издигам отвъд онова, което ми се е случило.
Историята достига края си, душата лети. Аз излитам от ограниченията на миналото, от историите, които нямат силата да ме дефинират, да определят моите граници. С всяка крачка се променям, с всяка крачка се въздигам, а миналото се разтваря пред очите ми. Повдигам воала и освобождавам светлината навън.

Аз съм светла.

Аз съм това, което избера да бъда.

Избор.
Светлина.
Сила.
Полет.
Свобода.
С всеки дъх се въздигам, всеки ден израствам.
Аз не съм белег, не съм рана.

Аз посаждам истината, отглеждам я вътре в себе си.
Душата ми лети. Сърцето ми пее. Пее песен, която слива небе и земя, дух и материя, бъдеще и настояще.
Кората на миналото се пропука, а вътре свети.
Аз светя.
Любовта, съзнанието, истината – те блестят по-ярко от всяко слънце. Остнаките от миналото, полепнали по мен, падат като люспи, като кожа, която отпада, за да разкрие същността. Обновление отвътре навън. От сега към вечното Сега. Тук и
Сега е моята сила.

Душата не може да бъде пленена. Ние доброволно я полагаме на жертвеника; заблудени, опиянени от болка и горчивина. Но душата е твърде ярка, твърде мъдра, твърде оглушителна в тихото и постоянно … 

„Аз съм това, което избера да бъда. Аз светя. Аз летя. Аз съм свободна.“

Чуваме я. Дори иззад воала, виждаме я да свети като слънце. И когато не отвърнем поглед се случва магия. Алхимия. Трансформация и трансмутация. В мен, в нас. Надига се сила – толкова мощна, толкова всепоглъщаща и всеприсъстваща – че в миг политаме в простора на собственото си същество.
Простор, безкраен като настоящия миг, всеобхватен като Бог, вечен като Истината.

Някога се молех да стана като скала – непоклатима, устойчива, силна. А сега знам, че аз съм душа, аз съм много повече. Много по-устойчива, защото съм гъвкава. Всяка крачка – промяна, въздигане.
Независима. Извечно свързана с източника.

След разрухата, Фениксът в мен се разгаря, полита, преражда се, въздига се.

Тя е и вихър и покой; и мистичност, и истина; и мечта, и реалност.

Излетяла от Сърцето на Бог, за да прелети над себе си, да се завърне в своята първична любов, да се превърне в свещен огън

, в който отново да затупти божественото сърце и с вески удар да разширява съзнанието, да помита ограниченията, да разчиства път за Истината, да застила пътека за Мъдростта, да освети с Любов… да разкрие Пътят
не пред очите, а пред сърцата човешки. Да почувстват. Общение.

Пламък.

Пламък, който разпалва, но не гори. Не гори, а свети. Не руши, а съгражда. Ето това е огънят на Феникса. Огън на ПреТворение. От тъмнината и болката да създадеш злато – светлина и смисъл.

Аз. Претворяващата себе си. В полет, в поход. Ходейки по огън, летейки в простора, плувайки в живота… без спасителна жилетка.

Претворяваща елементите в съзнание, в живот, в плът. Минавайки през безброй врати, прекрачвайки много повече от прага на храм. Прекрачвайки прага на собствените си ограничения, рушейки стените на собствения си зандан.

Подсилих крилата си, за да полетя.

Подсилих дробовете си, за да дишам под вода.

Подсилих краката си, за да вървя напред… дори през огън; дори там, където път няма.

Подсилих съзнанието си, за да светя, когато е тъмно. Като морски фар, като малка свещичка, като светулка, като звездичка.

Този огън не стихва. Този път не свършва.
Като вечена спирала се вие, и всеки край е начало, и всяко начало въздига.

Истина. Илюзия.
Мъдрост. Невежество.
Полет. Падение.

Всичко това е едно. Сили, произлизащи от общ център, задвижени в противоположни посоки, за да създадат условия за проявление. А ние? Ние в средата. В центъра, от който правим нашия избор. От който творим. От който се въздигаме и падаме. За да се въздигнем отново.

Днес аз въздигам себе си. Претворявам се. Заспах една, а се събуждам друга.
Аз съм това, което избера да бъда.
Аз.
Не като его.
Аз като душа.
Аз като Божествения огън, който гори в мен.
Аз като Светлина.
Аз като проявление на възвишеното.
Аз като Любов.
Като Слово.
Аз като жива молитва.

Придобила разбирането за Хлябът и Виното като Тялото и Кръвта на Бог.

И хлябът, и Виното са преминали през процеса на ПреТворението, на Преображението, за да станат божествени. Създадени като едно, а чрез натиска и
огъня – претворени в друго.

За да станем и ние като Хляба и Виното, нужно е да ни омачка живота, да ни стрие на прах, да забърка каша от сълзите ни, да ни ожари, да ни претопи и от нас нещо ново да отлее.

Гроздето, което не е било смачкано, и житото, което не е било стрито на брашно – те с времето загниват и погиват. Ни хлябът, ни виното, заложени в тях са успели да се проявят. Каква трагедия, да погинеш с тази благодат, вложена у теб, но не намерила ни път, ни условия да се прояви.

 

Ние, хората, проклинаме условията, които всъщност ни правят божествени. Роптаем срещу болките, срещу сами ръце, които стриват сърцата ни на прах; срещу огъня, който изгаря дребнавостта и илюзиите ни.

А те са олтарът, на който хвалебствена песен пее душата ни.

Те са самото ни Претворяване. Те са благословията, която толкова много измежду хората никога няма да получат. Колко
прекрасно е да бъдеш изпитан по всички възможни начини и на всяка крачка да се променяш, да втасваш, да се разширяваш, да добиваш устойчива кора и мека сърцевина. Да се превърнеш в жива храна за тези около теб. Да даваш живот, сила, упование, път.

Да се разлееш сладостно в душите им, да ги размечтаеш, да пеят в опиянението на истината. Ако си оцет, кого ще опияниш?!

Но ако си вино… увряло от сочни пълни гроздове, напоени със светлината на Слънцето, отдали се на разрухата, за да се претворят в еликсира на Бога. Кръв, носеща живот, мъдрост, посока.

Нека пее душата ми пред олтара на трудностите, които ме смачкаха, които ме омесиха, за да се претворя, за се въздигна, да се превърна в това, което Творецът е вложил в мен.

Сама аз да стана Творението, което твори.

Стефка 🤍 | @aeoniamind.eu

Tags: No tags

Comments are closed.